Римуване на самотата
Умея да мълча, когато всички
тъги от мен напират да изплуват.
Разпръсквам се на уморени срички,
които самотата ми римуват.
По дланите си пиша... Нямам глас.
Където бе сърцето – зее кратер.
Намерих в тишината си компас.
(Навярно своя най-добър приятел.)
Прегръща ме с невидими ръце,
невидимите сълзи ми попива,
със обич милва моето лице
и учи ме да бъда пак щастлива.
Опитвам се. Но всичко е мираж...
Трепереща от студ аз пак се будя
сред тихия, добре познат пейзаж,
привикнала без чувства. И бездумна.
А как ми се говори!... Ще се пръсна
от толкова натрупани мълчания!
Троха любов ми трябва, да възкръсна
и празнотата с нея да нахраня.
Изпращам тишините си по вятъра...
В една безсънна нощ – ще те погалят.
Ни ме пъди, невидими приятелю!
Изгубя ли и теб... това е краят!
Павлина Соколова
© Павлина Соколова All rights reserved.
