Бих ли могла
твоя дъх да усетя?
Да го видя на стъклото,
и в мъглявото -
детска рисунка?
Слънцето може би,
или просто небе...

Цвете, къщичка малка,
с пръст нарисувани...
Не ме събуждай,
за да ги видя.
Аз ще знам,
че те са там,
бързо - за миг появили се,
и изчезнали като тебе...
Изчезнали в студената нощ,
но още са там.
Като тебе.
Но аз не бих могла
да си спомня,
понеже ти си мъгла.
И ето - пак ми е хубаво -
пак в нищото облаци правя,
пак грея над слънцето,
пак по стъклото рисувам.
Върху твоята къщичка
 или пък цвете.
А може би и двете.
Твоя свят аз не помня,
само лика ти благ, бодър, блестящ.
С оня поглед изгарящ,
чакащ пак да настъп здрач,
за да рисуваш
с пръст по стъклото,
а миг по-късно рисунката да я няма.
Но ти оставаш.
Аз, когато си спомня,
онова слънце усмихнато...
Ти остана тогава.
И беше приказка -
на стъклото рисувана,
в мъглата на дъха ти заплетена,
и там като всички изгубена.
И как да ти кажа

какво съм загубила,
какво на тебе съм дала,
колко от други съм взимала...
Нали ще избягаш...
Как да ти кажа!?
Нали и аз ще избягам.
Пак от себе си,
но твоята мъглявина на стъклото
навярно ще ме спре,
за да видя детската ти рисунка.
Не лъжи. Аз вече знам.
Те всичките така си тръгват,
но пък никой от тях не рисува.
Ти защо? Ти... Има в очите ти нещо.
Някак безразлично, но страстно блестят.
Ти ли ми изрисува прозореца,
или и  този път беше зимата ледена?