Риторично
Как да тръгна от тук? Пуснах корени в тази скала,
на която стоя сякаш вече хиляда живота -
овършана от зли ветрове заскрежена ела
на ръба - над бездънната паст на житейската пропаст.
Как да тръгна от тук? Тези корени вече болят,
но не пускат скалата, оплетени в плътна прегръдка
във последния спомен от топъл тропически свят.
А студеният камък не дава живителна глътка.
Как да тръгна от тук? И да тръгна – къде да вървя?
Пропастта е дълбока - покрита със сенки зловещи,
с непрогледни мъгли, а зад мен – пепелище. Гора,
изгоряла до корен в пожара на минали срещи.
Как да тръгна натам, дето слънцето гали с лъчи?
За какво им е слънце на мъртви, измръзнали клони?
Риторични въпроси - към времето, скрило очи
и решило докрай да мълчи. А скалата се рони,
победена от него, пропуква се – миг подир миг,
миг след миг пропастта става все по-студена и тъмна,
все по-страшна и близка. Впил поглед във нейния лик,
аз не знам накъде да вървя.
Но ще трябва да тръгна.
© Засегабезиме All rights reserved.
