Ритуални самоубийства
РИТУАЛНИ САМОУБИЙСТВА
Отрова, изстрел, острие звънтящо
или пък примката на проста връв
и – край!
Животът гасне – свещ димяща,
от вените изтича топла кръв
и пътят свършва в сенките на здрача,
на вечността зад ледения ръб.
Останала сама, душата плаче,
и слиза тишина, и капе скръб...
Защо?
И винаги ли скръб е краят?
Когато вятърът гаси свещта,
защо скърбим за пламъка?
Не зная!
Разбирам само простите неща...
И на душата вените пулсират...
От всеки разрез в бялата й плът
изтича като гъста кръв, извира
росата на сърцата ни – стихът.
И всеки стих е ритуален удар
на мисълта – блестящ наточен меч.
Кърви душата – и се ражда чудо:
речта е кръв, кръвта – пресветла реч.
И всеки стих е тихо харакири –
пищи под меча остър жива плът,
кръвта избликва, словото извира
и е рождение – и смърт! – стихът.
Навярно точно затова остава
на вечността зад ледения ръб –
гореща кръв и вкаменена лава,
искрица радост и вселена скръб.
И всеки, взел перото, ще открие,
че стиска острие от светла стръв –
поредният щастлив самоубиец,
ранил душата си за капка кръв.
© Валентин Чернев All rights reserved.
