Родено в тъга
Уморена съм. Нося тъга.
Всички пътища водят до никъде.
По инерция, с бледа ръка
пиша думи подобни на тикове.
Имат пулс пригоден за разстрел,
имат кожа нашарена с белези,
но дали любовта им е цел,
или с тръни от страх са населени.
Искам с тях да даря красота,
но сърцето е църква за призраци
и преди да разлисти страстта,
редовете се ронят изгризани.
Само някой, от болка пиян,
би се лутал в хартиени пясъци,
за да гали с премръзнала длан
в нероденото щастие – крясъка.
Само някой, разплакал дъжда,
ще усети зелените сънища
и нетленния смисъл видял,
ще прегърне земята на тръните.
Ще целуне с любовна уста
уморената страст на сърцето ми
и, когато спаси любовта
ще ми каже, в стиха колко светло е.
Цвета Иванова
© Цвета Иванова All rights reserved.
