Родната къща
Къщата вече няма адрес.
Няма ги майка и татко.
Литнаха с птиците в топлия юг,
без да се върнат обратно.
Друга мазилка, ново дръвче.
Спретнат в зелено е дворът.
Спирам на входа, какво ме зове,
вече стопани са чуждите хора.
Лудост е може би. И по кръвта.
Чехли посочват вратата.
Кой ме очаква? Незнайна жена,
татко го няма, коси по нивята.
Пада отгоре бяло перце.
Пилци гнездят под стрехата.
Навярно ме помнят и дадоха знак -
сърцето е дом на земята.
© Христина Комаревска All rights reserved.
