Има смисъл да вярвам в ръцете си,

във мазолите груби, и в тях,

отмалели, но жилаво впрегнати

отгде идат, знам, залците хляб.

Има смисъл да вярвам в ръцете си

и прекръствам се – родна земя...

Майко..., с тях окопитвам си сълзите

и изтръгвам си с тях светлина.

Мракобесно е майчице времето,

на борба сме със тебе, отшелнице,

и отвесно висим срещу мрачното –

на борба сме със тебе – светулчице.

А край нас мила майчице – демони...

Тия думат за рая – живота ни,

за далечни, богати страни,

за достойнство и маси отрупани

и за светли, добри старини...

Но ръцете ми, майко, напукани,

са в борба за бедняшкия хляб,

огледало са знай за душата ми,

огледало на чест и на крах.

По ръцете ми, майко, напукани,

бесове бесни с рало орат

и в лехите ми с кърви просмукани,

глад, позор, далавери садят.
 

Има смисъл да вярвам в ръцете си,

в мазолите груби, и в тях...

А край нас мила майчице – демони...

и зад края им... глуха вина.

Ах, ръцете ми, майко, напукани,

в юмрук – кръв за правда трептят,

в страх отколе, отколе заробвани,

рукна стръвно – свобода – зоват.

Опустели, безверно оставени,

колко бедни, заспали сърца...

А зад нас мила майчице – демони

и сред нас мила майчице – ад!