Ръцете ми са залък хляб...
Има смисъл да вярвам в ръцете си,
във мазолите груби, и в тях,
отмалели, но жилаво впрегнати
отгде идат, знам, залците хляб.
Има смисъл да вярвам в ръцете си
и прекръствам се – родна земя...
Майко..., с тях окопитвам си сълзите
и изтръгвам си с тях светлина.
Мракобесно е майчице времето,
на борба сме със тебе, отшелнице,
и отвесно висим срещу мрачното –
на борба сме със тебе – светулчице.
А край нас мила майчице – демони...
Тия думат за рая – живота ни,
за далечни, богати страни,
за достойнство и маси отрупани
и за светли, добри старини...
Но ръцете ми, майко, напукани,
са в борба за бедняшкия хляб,
огледало са знай за душата ми,
огледало на чест и на крах.
По ръцете ми, майко, напукани,
бесове бесни с рало орат
и в лехите ми с кърви просмукани,
глад, позор, далавери садят.
Има смисъл да вярвам в ръцете си,
в мазолите груби, и в тях...
А край нас мила майчице – демони...
и зад края им... глуха вина.
Ах, ръцете ми, майко, напукани,
в юмрук – кръв за правда трептят,
в страх отколе, отколе заробвани,
рукна стръвно – свобода – зоват.
Опустели, безверно оставени,
колко бедни, заспали сърца...
А зад нас мила майчице – демони
и сред нас мила майчице – ад!
© Ивелина Дамянова All rights reserved.
