Ръжда
Думите ти пак разливат се във пепел,
сърцето ми за скрап, окъсана е мебел,
Лутаме се в лабиринт, наречен е свят.
Пътя покварен отъпкваме с яд.
Огледални стени, минотаври във тях.
С окървавени юмруци, руша ги без страх!
Сълзите -в окови, сама им ги сложих.
Душата си бясна на карти заложих!
Сънят ме заплю и напусна изморен,
с него самотата горчива, отегчена от мен.
Ръждивата муза под дъжда е изгнаница,
една просякиня и неука измамница!
"Гадателко, чуй въпроса ми скромен!
Не е ли човекът без надежди и спомен,
макар че и кух, по-щастлив и свободен?
© Габриела Петрова All rights reserved.
Заглавието много ми харесва!