Ръката на нощта
По уличките бродя във сумрака,
прегръщам жълтата мъгла.
Поглеждам: някой търпеливо чака,
потънал в своята тъга!
А вечерта сънлива, изморена,
докосва ме със своя шал.
Не искам да се чувствам приютена
в ръцете на сумрачния воал.
Със фасовете хвърлям своите привички,
които ме терзаят и държат във плен.
Не искам аз да съм забодена с карфички
в забравата на гаснещия ден!
Не искам да усещам дребнотемието,
да бъда плахо и чувствително дете.
А искам с клещите на времето
да махна нямото море!
И стига ми една минутка време
да разтревожа Мирозданието за миг,
да грабна от Космоса безвремието
и изпратя своя нечовешки вик!
А вечерта спокойно дреме,
полегнала във моите крака.
Отнесе тя от мен тъй тежко бреме
и гали ме със своята ръка!
© Лидия All rights reserved.
