С криле от сто надежди
Щом този свят ми отесней до полудяване,
заключвам се във моя - сънно-тихия -
и той е този, в който всяко литване
перце от щастие е сляло се със повея.
Закрепвам си криле от сто надежди
и хиляди мечти примесени с илюзии.
Не ме корете, там са моите истини.
Високо между облаци недостижими...
Щом губя и прашинката доверие във хора,
които близки и приятели са ми били,
тогава жадна пия капките от извора,
за да пречистя наранените си мисли.
Изплаквам с дъждовете любовта си,
а после в свода на дъгата я рисувам.
Щом капките се плиснат по лицата им,
ще осъзнаят , колко ги обичам.
По светло се прибирам пак във себе си,
да не закъснея за последните лъчи,
прибирам слънцето в сърцето си -
за тях да го разпръсна призори...
Когато заздрачее, а синя нощ размесена
със хиляди звезди рисува нежна рима,
навярно ще си кажат: "Много е изписала...".
А аз съм дишала чрез стих, за да ме има.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
Хубаво е, че те има!!
