С орлите
Просторът ме роди от светлина,
дълго скитах в блатните усои,
с масури бранех си земя,
с меч- от орди и злокобни свои.
Узрявах- времето ми стигна,
раждах всяка капка сила,
и дълго думите пресявах-
с пАпите говорех не на сила.
Бях всичко, дето други нямат,
в робството, в предателствата в гръб
оцелявах дълго, после плаках
майчински над всеки гроб.
И мътно взеха ми простора,
змии изпиха ми очите сини.
Спаси ме здравият ми гръб
и белите в Балкана самодиви.
Сега ме мъчат чужди лешояди,
жадуват мъдрата ми плът,
мълчи небе над брулени Балкани-
погребва някой непризнат поет.
Стоя на мостика пред бурна яма,
крилете ми заякват уморени.
Орлите чакам- някой да изкряска,
сърцето ми простора да превземе.
© Ивита All rights reserved.
За цялото ти творчество говоря, явно си мъж в тяло на жена или нещо такова 
