С писък заглушавам гласовете,
ликът ти, тъгата...
На инат не чувствам сълзите,
падащи от очите... давещи душата.
С болка възкръсвам от нищото,
бягам от мен самата,
не искам, не мога, не трябва
... но ще се надявам някой да
пробуди пак в мен жената.
Сега съм сянка... от твоята ирония,
капка на дъното на океана... нямам любов,
ти прогони я!