С посвещение за теб
Какво ли искам да ми кажеш?
Какви ли са тези слова?
Искам да чуя проклетата истина,
дори да нараниш моята душа.
Ти знаеш ли, че всеки ден умирам по милиони пъти?
Ти знаеш ли каква болка ми причини?
Ти знаеш ли как понесе това сърцето ми -
на две половини се раздели.
Птица застинала на жицата,
ах, колко самотно зовът и звучи.
Изолирана седи си просто там,
целият и свят е така замрял.
Тя иска да крещи, но и звук не може да издаде.
Задушава се от цялото това бездушие.
Светофарът и той седи безкрайно сам,
дори да сменя своите цветове,
дори и той нуждае се от ласка,
дори и той си има сърце…
Вървя си по мрачната улица.
До един стълб виждам два силуета ,
притискащи телата си един в друг,
дарявайки си прекрасни целувки.
Дори луната им завижда, че са толкоз щастливи
и в душата ми изпълва се чувството,
чувството на тъга и самота.
И моята душа копнее за ласка,
не иска да е тъй изоставена сама.
Още помня твоите прегръдки,
топлотата извираща от тях,
твоята усмивка блага,
която моето ледено сърце успя да разтопи.
Това ли е любовта всъщност, аз не знаех?
Не бях я имала преди за това се колебаех,
но тя ме научи да се боря до последно,
да оценявам всеки момент с тебе.
Ах, колко безценно...
Всичко бих дала за да те имам,
но не като вещ на която се радваш, а после захвърляш.
Знам, че искам да съм с теб, нищо друго не разбирам.
© Петя Николова All rights reserved.
