Вдъхновена от poeta (Илко Илиев ) – „ Баба ми – птицата „
С пръсти от обич замесваше хляба,
нямо преглъщаше всяка троха.
Цяла вселена в душата побрала,
до край не познала що е греха.
В очите скътала радост и болки,
за черни дни свила усмивка една
и по вдовишки – старите тръпки
окъпала с чистата своя сълза.
Готова да тръгне – притиснала рана,
баба, забравила и своя бастон,
спокойна, че вече всичко е дала ...