Сама съм
Онемял си,
може би забравил,
че ти бях небе
и синева.
Пустееща забрава
си прегърнал,
а ликът ми
си обгърнал с вечерта.
Ала мен
бездумни нощи водят
към зора
на твоите очи
и лъчите
нежно ме целуват
вместо
топлите ти устни.
Измълчах се
да обичам тихо.
Извалях се
в дъждове от песни
по капчуци
в жарени заници
и сама зорея
сред тревите росни.
Слънцето посрещам
и изпращам
с натежали
от любов очи,
ако онямал си,
значи ли да вярвам,
че невиждащ си,
любими ти...
© Евгения Тодорова All rights reserved.
