Сама съм
Онемял си,
може би забравил,
че ти бях небе
и синева.
Пустееща забрава
си прегърнал,
а ликът ми
си обгърнал с вечерта.
Ала мен
бездумни нощи водят
към зора
на твоите очи
и лъчите
нежно ме целуват
вместо
топлите ти устни.
Измълчах се
да обичам тихо.
Извалях се
в дъждове от песни
по капчуци
в жарени заници
и сама зорея
сред тревите росни.
Слънцето посрещам
и изпращам
с натежали
от любов очи,
ако онямал си,
значи ли да вярвам,
че невиждащ си,
любими ти...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
