Само те знаят как да нараняват истински
За пореден път оставих на съдбата
да решава вместо мен.
За пореден път от менюто, което тя предлага,
ми донесе горчивината на болката от миналия ден.
Очите искаха почивка,
за кратко време да потънат във несвяст.
Аз напук на всичко, оставих ги да гледат
... да ги брули нечистият смях.
Езикът ми развързан беше
и само истината болезнено мълвеше.
Старите лъжи отново бяха чути,
нямаше кой да спре низката музика на безброй светове.
Светът, потънал в мрак и глухота,
и сякаш всички слепи са.
А аз виждам само вътрешната грозота,
разяла душите на привидно "добрите" сърца.
Неразумно използвах си очите -
виждах във всекиго онова, което искам.
Неразумна бях, не виждах следите,
уповавах се на мрака и в чистотата на другите в очите.
Сега отново гледам човешката съдба,
но този път със затворени очи...
На тяхно място поставям своята душа,
дано успее ТЯ да ме предпази от смеха и вечните лъжи.
© Христина Леонска All rights reserved.
