Ти си безцеремонната красота,
в която думи потъват
и не могат да изплуват, 
без да им подадеш ръка 
и да им върнеш смисъл.

Така ужасно и дълго 
се губя, 

докато те гледам

и очите ми понякога пресъхват,

но ги държа отворени, 

страхувайки се 

лика ти да не се

замъгли или да изчезне

в секундата на мигането.

Мощта в ръцете ми

ми е дадена от теб отдавна,

с нея се моля за

мир и вдъхновение 

под небето на душите,

(които не са се гмуркали толкова дълбоко,

оставайки без дъх),

докато теб те няма.

И накрая за себе си 

(чакайки да се върнеш)

ще запазя борбата.

Борбата, която аз сама 

ще извървя,

за да се слеем във

вечността,

в чиято непреодолимост

бих живяла и два пъти за

теб.