Самодива
В недрата на тъмна нощ бездънна
самодива разплете косата си,
бавна, смугла мъгла я погълна
и освети скришом душата й.
В полунощ закопняла за ласки,
със ръце от венци изтъкани,
тя премина безпътните граници
и захвърли всички премяни.
В бистър извор огледа лицето си,
с непокорна вода се изкъпа,
разпиля на талази косата си
и очите й бяха пролука.
После огън от звездите запали,
от Луната поглед открадна,
заглуши стоновете прокажени
и злото омайно нападна.
Голотата тя облече във сенки,
разпозна ги между хиляди други,
и разля божествени стъпки,
мъртвите тя да пробуди.
Нереална, сакрално обречена,
замъглила разума си до истина,
тя владееше себе си цялостна
и прелиташе над болката истинска.
© Силвия All rights reserved.
