Самота
Не беше есен. Някакъв предзимен студ,
където навалял е вече ранен сняг.
Отлитнал безвъзвратно другаде уют
и силно хлопната врата зад сгърчен праг,
зад който изтънява бавно всеки слух
и няма кой да те наметне с вълнен шал.
Ключът е за ключалката отдавна глух,
пред прага и зад него няма оцелял.
Приплъзва нощем по прозореца луна,
проточва самотата своето влакно,
а шепотът и́ ражда само тишина.
И кой да чуе колко ти тежи, и кой…
Кому да хвърлиш малък къс вина
за този бял и ненавременен декор,
когато зимата дори не разпозна
сълзата, топло свита в нечие око.
© Ани Монева All rights reserved.
