Самота
Не искам вечно да съм сам -
в безпътица животът ми минава
и като вятър разпилян,
ще свърши във мечти за слава.
Денят, безизразен и сив,
завършва в кръчмата с ракия -
болезнен начин, може би,
в пиянство сълзите да скрия.
А вечер щом се прибера -
измъчен, беден и безличен,
в миг чувствам цялата тъга
от порите ми как се стича
И всяка фибра в мен трепти
от гняв и разочарование,
но няма кой да каже "спри!"
или ръката ми да хване!
Сега не знам дали съм жив
и нещо мога ли да сторя?
О, самота, какво си ти,
как трябва с тебе да се боря?
© Станимир Власакиев All rights reserved.
