С теб се знаем отдавна, от няколко мъртви любови.
Все пристигаше тихо във вечното жълто такси.
Уж тешиш и прегръщаш, а въглени в нощите ровиш,
ти с утроба безплодна, за мащеха даже не си.
Всяка чаша с уиски в очите ти вдига могили,
всяка трета цигара допушваш ти стръвно до фас.
Оплаквачка да беше, със злато да бяха платили...
Лицемерна, прегракна ли? Имам ли право и аз,
да затръшна света си пред образа твой на скърбяща,
дето мен отразява с гротескни и криви черти?
Ако дяволът пита, кажи му: — Надежда ме праща,
джентълмен си, Рогати. Та, сметката кой ще плати?