Самотата
Самотата е моята присъда.
Тя присъства в нашето ежедневие.
Нея единствено не мога да изпъдя,
защото си е лично мое творение.
Чудя се кое е по-тежко:
Да си нямаш никой или да имаш много приятели,
но да се чувстваш все така зловещо,
заобиколен от хиляди предатели?
Самотата не идва от там, че си нямаш някой.
А просто, защото никой не те разбира.
Да е до тебе може всякой,
но не и душата ти да заобича.
Случвало ли ти се е да празнуваш,
а душата ти от вътре плаче и скърби?
Ти за някой тайничко си пак бленуваш?
Страхуваш се, че този пламък все някога ще изгори?
Да се влюбиш те е страх.
Страх от това, че ще бъдеш наранен и предаден!
Измъкваш се отново с безшумен такт.
Надяваш се за нов шанс от съдбата предоставен.
Градиш си собствени огради.
Правиш се на студен и безсърдечен.
Мечтаеш си някой топло да те сграбчи
и мигът да бъде вечен.
Ти търсиш нещо перфектно.
Което може би и не съществува.
Нещо различно и ефектно,
което всички частици в теб ще развълнува.
Критикуваш се отново за това,
понякога се и самоиронизираш.
Разбери, не бягай пак от любовта,
за да можеш да обичаш!
Хората не те разбират,
смятат те за странен, че дори и луд.
Те не знаят да обичат,
те се връщат в своя студ!
Но те не са ти във душата!
Не знаят нараненото от предателство как боли!
На това ни учи тая - самотата,
че може би понякога е по-добре и без мечти!
© Милена Йорданова All rights reserved.
