Самотата е с лице на скитник
на И.К.
Не плачи с пресъхнали сълзѝ.
Всеки носи своята пустиня,
от която пари и тежи
сутрин, щом нощта осъмне в синьо.
В утрото тогава все е пусто
и бордюрът има остри ръбове.
Вятърът фучи и сякаш късно е
да отвориш всичките си кръгове.
А сърцето свито е в юмруче,
струва ти се, че дори не бие
и копнееш някой бистър ручей
в него животворно да попие.
Самотата е с лице на скитник.
Броди дълго. Търси своя дъжд.
Щом докосне миг дъждовен – литва.
Но мигът си тръгва изведнъж.
Днес оазисите са мираж.
Пясъкът изглождил ти очите.
Виждам твоят, моят, всеки страх,
как гнезди по края на мечтите.
© Ани Монева All rights reserved.
