Самотата е с лице на скитник
на И.К.
Не плачи с пресъхнали сълзѝ.
Всеки носи своята пустиня,
от която пари и тежи
сутрин, щом нощта осъмне в синьо.
В утрото тогава все е пусто
и бордюрът има остри ръбове.
Вятърът фучи и сякаш късно е
да отвориш всичките си кръгове.
А сърцето свито е в юмруче,
струва ти се, че дори не бие
и копнееш някой бистър ручей
в него животворно да попие.
Самотата е с лице на скитник.
Броди дълго. Търси своя дъжд.
Щом докосне миг дъждовен – литва.
Но мигът си тръгва изведнъж.
Днес оазисите са мираж.
Пясъкът изглождил ти очите.
Виждам твоят, моят, всеки страх,
как гнезди по края на мечтите.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ани Монева Всички права запазени
