Самотата на огъня
Няма изход.
Всеки път ме връща в пожара.
Какво ми остава? Да се погледна в очите, да тръгна навътре?
Какво ще открия? –
Сърце, зад сто катинара
и щом ги отключа –
отново пожар,
а сърцето ми – въглен.
И дим.
Много дим от клада на рани.
Знам,
с голи ръце ще събирам горещите кости.
Тук въздух не стига.
Той, въздухът, само разпалва...
Когато съм в себе си, спирам да дишам.
А после?
И тази пътека е огнена,
нозете ми парят.
Небе? Небето е в пламъци,
пали ги залезът.
Търся очи. Наоколо само самотни пожари.
И много души. Бели души. Самотата на огъня и тях не пожали.
© Даниела All rights reserved.
