Самотата ни буди навсякъде
Приказвам с вятъра, изглежда ми разумен,
дотолкова, че често замълчавам...
Отвеяни са думите изгубени,
но на душата те за щастие не трябват.
В бездумието тъжно тя живее
и самотата буди я навсякъде.
От огледалото на бъдещето грее
последната частица златен пясък.
Затворен в мимолетното не зная,
дали въже за бесене е Смисъла,
защото вечните неща нехаят
ще се сплетат ли в пъзел от амнистия.
За миг се спирам трайно изостанал
от пилигримите потеглили към Рая.
Керванът им като змия се вие
в поглъщащите пазви на Безкрая .
© Младен Мисана All rights reserved.
