Самотен е градът - Варна
Есента е мрачна и студена
И все напомня ми тъжното минало.
Листата жълти, земята зелена,
Морето бурно пак се е надигнало.
Варна – далеч си ти от мене,
Не чувам вече морското ти ехтене.
Не усещам под краката си пясъка,
Няма го и във водата на слънцето отблясъка.
Есента върна ми спомен тъжен от морския кей,
Там край да сложа исках, но чужд глас извика ми - Недей!
Миналото пронизва ме като вятъра силен,
Сълзите отприщват се като дъжда проливен.
Измива улици, но оставя спомени, знам ги наизуст,
В тез дъждовни дни градът е някак доста пуст.
В ранна вечер самотен е градът,
Обезлюден, сякаш всички спят.
Изглежда мрачен в сън унесен,
А морето пее своята тъжна песен.
Пее за минала любов на край обречена,
Любов изстрадана и от морето завлечена.
Липсва ми понякога моят роден град,
Липсва ми в центъра есенният листопад.
Но да се завърна, нямам сили, там
Сърцето си на планината аз ще дам.
© Христина Кузмич All rights reserved.
