Самотна църква
Горчиво-тъжна, свята тишина
във църквата самотно се разхожда.
А Богородица от окадената стена
пространството с мълчание пробожда.
И плачат свèщите със восъчни очи,
къде са християните, не питат.
Спасителят на своя кръст мълчи,
със гвоздеи, забити във петите.
Забравени, светците все скърбят
и нищо ново, нищо не очакват...
Познават те греховния ни свят,
в смирение душите ни оплакват.
Камбаната, прехапала език,
безгласна, тиха, няма си остава.
С протяжен, хрипкав, нечовешки вик
насън тя пее - никога наяве.
И чудя се, защо сме тъй наказани,
защо животът ни фатално се обърква...
Нима сърцата вече са опразнени,
самотно-страшни като тая църква?
© Нина Чилиянска All rights reserved.
