Самотни дворчета пред зимата
САМОТНИ ДВОРЧЕТА ПРЕД ЗИМАТА
Аз много думи не изрекох,
в неверни мисли се препънах.
Познавам глухите пътеки –
превзети от татул и тръни.
Тресчици дялках за подпалки –
не смогнах огън да запаля.
Оставащите дни са малко –
над хълма слънцето прева̀ля.
Но сякаш есента е пазва,
в която кротко да се сгуша,
ветрецът притчи да разказва –
ухаещ на тамян и пушек,
на дъжд и прегоряла слама,
на бобец и на прясна питка,
в селце със спомена за мама –
де мракът е натирен скитник.
Където не успях да стигна –
защото вечно нямах време.
Впиши ме, Боже, в свойта книга,
душата ми преди за вземеш!
© Валентина Йотова All rights reserved.
