Самотница-вълчица
Тя дълго ви над стръмното усое,
но кой ли чу задъханото във кръвта ù?
Самотница-вълчица над прибоя
надвеси се, дошла от билото на планината.
Здрачаваше се, плискаха вълните.
Бушуваше морето в черен тътен.
Отдавна бе изгубила следите,
а погледът ù беше жаден, ненаситен.
По гърленото ù скимтене драска вятър
и над хоризонта вие тъжна песен,
която огнена и пареща до вихър
отнася мисълта по път нелесен.
Не бе преминала, ей тъй, през Ада,
ала през всичките ù кръгове се завъртя
и всичките предателства накрая
ù очертаха райската врата.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
