В пороя на куплетите

самотни си изстиваме.

На мислите в маншетите

тревогите прикриваме.

Със грешките си храниме

безгрешни бели гълъби.

Просветват нежно раните

в заоблените ръбове

на уморени делници

с лица от смърт белязани.

Тъгите са неверници

с безмилост зла наказани.

Самотни са любовите

в легла от лед изваяни –

със мъдростта на совите

вещаят кротко края ни.

И щом от лунна стомна

нощта над нас се плисне

внезапно си припомняме,

че ангели били сме.