Самотно
В пороя на куплетите
самотни си изстиваме.
На мислите в маншетите
тревогите прикриваме.
Със грешките си храниме
безгрешни бели гълъби.
Просветват нежно раните
в заоблените ръбове
на уморени делници
с лица от смърт белязани.
Тъгите са неверници
с безмилост зла наказани.
Самотни са любовите
в легла от лед изваяни –
със мъдростта на совите
вещаят кротко края ни.
И щом от лунна стомна
нощта над нас се плисне
внезапно си припомняме,
че ангели били сме.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Нина Чилиянска Всички права запазени
