Връзка, която като замък се руши...
тази която събира самотните души...
Защо ли това се случи...?
С една единствена лъжа сърцето си улучих...
Защо ли то...сърцето ледено кърви...
дали защото има сълзи в твойте очи...?

  Ето ме сега...бродя сам...
със сведен поглед...в спомените си пиян,
като нощна птица с писък прорязвам тишината,
идват пак сенките и прегръщам самотата...
В нещата, които извърших загубих своето "АЗ"...
бях просто човек...а сега същество без форма и без глас...

  Забравих дори малкото ми останала чест,
забравих миналото и себе си...но до днес...
Вече дишам за себе си и приятелите...
с каменни ръце срещу предателите...
Един дъх повече или по-малко...
живота ми е затворен в един дъх...колко малко...