Сбогуване
Сбогуване
Птица нейде изпърха... Съзрях как душата ти слаба
се изрони да търси частица от мен по Всемира,
а пък аз съм се вкопчил със зъби и нокти за хляба,
вместо барем да купя на старо Орфеева лира.
Но защо ми е лира? Зазидах и думи, и ноти,
щом гласът ти спря в мен вдъхновено, в несвяст, да изприда
уморената прелест на всички предишни животи,
от които навяват любов, но и гняв, и обида...
Аз така и не сборих с ръце някой див Минотавър,
нито троскот плевих по неволя из нивица чужда,
но и тъй се окичи челото ми с клонки от лавър -
всяка кротка целувка, когато среднощ те събуждах.
Но нали всяко щастие трае по-кратко от полъх
на безгрижен ветрец, спрял в корона на кестен крайпътен -
само мярвам лицето ти слънчево в сянка на облак,
а смехът ти се връща у мене, досущ като тътен...
И уж гледам смутено на вечната мъдрост от хълма,
а живея безбожно и сляпо, и всъщност нелепо:
някой ден ще се спра безутешен в окото на мълния,
за да падна отвъд, осветил твойте тайни и шепот...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
