Сбогуване
Сякаш в град, в който плъзва ужасна зараза,
с теб разминахме в хладната утрин глави.
Като гущер с опашка до корен отрязана
твоят шал по пътеките нейде изви.
И когато сред хора и птици далече
ти отпусна крила, рамене изравни,
на голямата обич зъбът още млечен
се разклати и рухна след няколко дни.
Но животът по орбита странна завръща
не една или две приземени мечти:
ей на ъгъла точно, в съседната къща,
се нанесе случайно завчера и ти.
И те гледам, изгряла на онзи прозорец,
как унило разресваш ръждиви коси.
На простира, обесен с краката нагоре,
панталонът на твоя стопанин виси.
И ми махваш да идвам - така ми се струва.
Тънко крайче смутено развя черен шал.
Или чисто и просто със мен се сбогуваш
както с близък роднина, отдавна умрял.
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
