Сбогуване на душата
Растат годините от дни събрани.
Върви земята в орбитален път
и носи вечно земните си рани,
като следи от звездния ѝ съд.
Трепти над нея синята безбрежност
и носи тя космическия знак.
И всяка вечер с непозната нежност
флиртува тя и със луната пак.
А вятърът пилее любовта ми
и аз, от този полъх вледенен,
усещам как разрежда се кръвта ми
във посребрения последен ден.
Годините, отишли си без грешка,
отнасят в миналото младостта.
Душата ми облича нова дрешка
и се сбогува тя със зрелостта.
© Никола Апостолов All rights reserved.
