Сцена
СЦЕНА
Свърши първо действие.
И второ, трето...
Завесите са спуснати.
Като затворени клепачи.
Червени. Уморени.
От страст и кръв.
Поредният антракт.
Досаден.
Младите актьори във гримьорната,
прилежно преговарят новите си роли.
Старите пък, ролите повтаряли до втръсване,
полагат нов, по-ярък грим върху лицата посивели.
От умора.
И всичко със едничка цел – да са от другите различни.
И значими.
И всеки да е ос, около която другите да се въртят.
О, ти, нетленна суета...
Нима не се играе все същата Пиеса, откакто този свят светува?
И ролите нима не са едни и същи?
По тази сцена вечно тичат, древни, истерични алхимици,
търсещи отчаяно все оня невъзможен, философски камък,
превръщащ всичко в злато, за да купят времето,
да спрат мига, да не отлитне.
Най-хубавия миг от сънищата в летни нощи,
с призрачна луна и мигащи звезди,
упойващ мирис на земя и билки,
със животински вик и сплетени тела,
със потни кожи, тръпнещи от страст.
Все същият недосънуван сън...
Бленуван вечно.
Истинската Ос, около която всички се въртят.
Актьорите, увлечени играят...
В стремежа да го задържат, повтарят го безкрайно ...
И пак... и пак...
До избледняване.
Уви... отлита винаги мигът.
Тогава вкопчват се като слепци
в последната надежда празна –
илюзията за незнание да продължат.
Да са на сцената до края.
За финалните поклони.
А публиката от актьори бивши, над сцената, отгоре,
гледа мълчалива и безстрастна.
Със ирония.
© Даша All rights reserved.
