Ще запазя (засега) юздата
Създадена си Съвършена. Чак до бяло!
Безспоменно преплувал твоя болка,
светът пречиства се и обновява.
Познах те, ала само толкова,
доколкото успявам да надбягам себе си
и нямам даже беглото усещане за края
в този пъстър, двупосочен ребус.
Отгатнал брънката поредна, осъзнавам
контури на превал – опасна граница,
отвъд която паралелното познание
би сторило от мен изгнаник –
бегач самотен по средината на писта,
де всеки мъничък финал ще означава
победа ценна, с късче Теб в награда,
НО също, прогресиращо отдалечаване
от мъжкото начало в стартовата права.
Прелях те в себе си – обикнал, възхитен...
Дарен – приел те, се отдавам с радост
на девствен свят, открил пред мен
врати пред чистата, най-висша благост,
Но виждам как, полека, ден след ден,
изоставайки, далеч зад нас подтичва
потребна част от женската представа
за мъжка власт и грапава първичност.
Мисля, че сега съм по-добър, по-благ;
към усета за красота добавих нови вкусове.
Макар субект, разчитам твоя знак -
в игри доставящи изтънчена наслада,
сякаш станал съм по-вещ, дори изкусен.
Знам, разбира се, че твоя е заслугата,
Но в руслото на младата ти чувственост,
твърде рано е да бъда гладък камък;
затуй ще спра – не бива да допусна,
чак толкова на теб да заприличам.
Потенциалът, тръпната искрица, пламъкът,
могат да постигнат мощ, избухване,
само при Достатъчни различия;
Въпреки че бивше мое Аз търпи редукция,
ей тъй, за дозата първичност,
оставям щипка „здрач” в очите -
намек, че държа юзда в наличност.
© Людмил Нешев All rights reserved. ✍️ No AI Used
Благодаря, ИнаКалина!
