Себеусещане в Атина или историята на едно емигрантство 2
Тук птиците не пеят като вкъщи,
а ме проклинат с някакво врещене.
Луната вечер също ми се мръщи
и вятърът като прокоба стене.
Когато слънцето протегне си лъчите
и по потта обилна ме познае,
обсипва ме с горещина сърдита,
за лунната сърдитост без да знае.
Единствен телефонът ме целува
със гласове, които си обичам,
но рядко мога с тях да си говоря.
Сълзите - непознати букви, сричам.
И Робинзон да бях, щях да загина.
Петкан отдавна вече тук го няма,
но той не е единствена причина,
щом мисълта вгорчава даже хляба.
Заложих си живота на лотария
за своето дете да спастря нещо.
Виновните пируват във България,
а ние сме догарящите свещи!
© Валентин Йорданов All rights reserved.
