Седемдесет и два звездни акорда
В ла мажор запяха днес звездите.
Един рожденик пееше със тях.
Аз слушах като малък земен зрител
и в мъдростта на текста им горях.
Падаха кометите, сразени
от силата на хрипкавия глас.
"Я счас взорвусь..." той пееше за мене,
а сякаш се взривявах точно аз.
Луната бе усмихната, без маска.
Видях как водка даже си наля
небесната сияйна скалалазка...
Веднага тази песен зазвуча.
Някъде встрани, съвсем по свойски,
самият Бог потропваше във такт.
През януари не цъфтяха рози,
затуй пък се разсипа пухкав сняг.
Облаци трещяха като струни.
Висоцки там разпяваше звездите.
Словата му, по-точни от куршуми,
пронизваха със смисъла гърдите!
© Валентин Йорданов All rights reserved.
