Сега съм само аз и другите, които не намерих
Долавям този бряг
и всички брегове чрез него.
Сега съм само аз
и другите, които не намерих...
Уви, през погледа минава без да спре
гласът на капката,
слухът не я усеща.
А устните са жадни - в тях бразди
напомнят, че в дъжда
присъства още нещо.
...Когато бяга вечерният влак
и сянката, която не догонва,
в огромното поле, пред пълен мрак,
си спомням като участ най-тревожното.
Зад мен остават дългите лъчи
на детството, което не достигнах.
И зрението хладно във страни,
отчаяно от смисъла на всичко...
© Младен Мисана All rights reserved.
