Селско гробище
СЕЛСКО ГРОБИЩЕ
Не помня тука вече никой –
освен баща си, дядо, баба.
Край гроб не бива да се вика,
защото ще обидиш хляба
и житото – което сладко
след мен ще се кълве от врани.
Прости ми, че не идвам, татко!
Да дойда – не лекува рани.
От къщата – в която расна,
не е останал даже камък,
дори градинката прекрасна
отдавна подир вас я няма.
Но аз сънувам още нощем
люцерната с росиста пазва
и как, косата си наточил,
един мъж кротко я нагазва.
И тя се покорява – нежна,
поляга в топлите му длани –
дъха ѝ докато пререже
и лъже я, че ще остане.
О, тази обич неусетно
превзела бе и мойте вени!
Но някой друма ми премести
и озовах се в странно време.
Където – в надпревара с всеки,
сърцето вечно галопира,
забравя старите пътеки,
забравя даже как се спира.
Към Рая утре щом потегля,
душата ми дано сколаса –
да вземе прошка от селцето,
където гробът буреняса.
© Валентина Йотова All rights reserved.
