Семейно...
Посадихме дърво - да расте нависоко,
и в трудностите да ни съхрани.
От него да пием живителни сокове,
когато не останат в нас сълзи.
Ще ни бъде книга с мемоари -
от листата ще наднича откровение.
Дали ще можем в страниците стари
да намерим свойто вдъхновение?
В корените ще заровим чашите
от сватбената ни наздравица.
Нищо, че ще станат прашни -
нека да пазят заглавната страница.
Засега сме дотук - че млади сме още,
и още децата ни вършат бели.
Не са ни отминали страстните нощи -
наричаш ме: скъпа, ти си: любим!
Завършвам стиха. Но не епилога -
нека не бързаме, моя съдба!
Само с мен остани, че без тебе не мога
да напиша дори дума една...
© Станислава All rights reserved.
