СЕНКИ В ЗДРАЧА
Безнадеждни, далечни пространства.
Тишина – сякаш бала памук.
Беше влюбен и шедър, и ласкав –
с мен когато премина оттук.
Сред тревите с разтворени шепи
залюля ни дъхът им зелен.
И в страстта на вечерния шепот
ти не каза, че тръгваш от мен.
Нито думичка, жест или намек,
за това, дето ни предстои.
Здрачът син натежа като камък. ...