Сенките си свирукат

Да те погледна е като магията на времето,
повличаш ме и нямам сили да се върна.
Ширината на света ми е разтегната
и пада, оставяйки ми само пътя.

Да погледна напред е незаслужено,
призраците на надеждите ме викат.
Същината ми лениво се обслужва –
пак отпива от душата си на припек.

Да ме преселиш на поляни от мечтания,
да те последвам във гората. И да бягам...
Как откъсна... Как открадна... Изпарявам се...
Дано се върна по-голяма. Но ме няма...

Да те преследвам е като разходка в съвършенството.
Да те погледна в капчици роса е лесно.
Да те докосна е като магията на времето.
Да ме прегърнеш и да ме събудиш в неизвестното...

И падна нощ, и разкривиха се дърветата.
Да ме оставиш сам-сама в сърцето ти –
и да откъсна сянка се оказа лесно
и да тръгна, в нежната мистерия.