Сезон от душата
Мътни води, дъждовна Есен,
капещи мечти и заглъхваща песен,
поглед, замечтан към простора отвъден,
мисли и блянове за повея бъден.
Кристални сълзи, смесени с дъжда,
тихо прокрадва се лъч светлина.
Спомени древни в Есен дъждовна,
шепоти напевни, мелодия тъжовна.
В топла палитра - ледена ласка,
шепотът нечий пак ме стряска
и молитва тиха към небето полита -
идва надежда и пак тъй отлита,
сила дарява и в огледална роса
сълзи налива с невидима ръка.
Капки от въздишка на душата -
в спомена стар таи се искрата.
О, Есен дъждовна - ефирна самодива,
от Магия ли Елфическа
мъдростта ти извира?
Капчици студени по кората се стичат
и прахта от нея потайно отвличат,
от корицата вехта от на Живота мойта книга
дъхът ветрен прахта отмива -
всяка дума от листите жълти попива.
Ах, пак спомени стари, нявга от преди
пилеят пепелта си в дъждовните дни.
Скрита в корона дървесна, сред тлееща уханна трева,
тиха, потайна и дивна, полегнала е мълчаливо Есента.
Ах, Есен дъждовна, приспивна и дъждовна Есен -
куплет благозвучен от старинна песен,
що дочувам на съзнанието в дебрите с глухия зов
на речта забравена и гласа от рог за лов,
и лети редом с тях, на света мой скрит дава своя покров.
© Калина Иванова All rights reserved.
