Сезони
Пролетта е като раждане.
Лъч, пробуждащо се слънце,
обливащ хлад, порой пчели.
Пораждат се мечти,
тупти сърце, тупти.
Лято е. Сега съм мъж.
Страсти, любови и още нещо.
Превръщам се в съпруг.
Имам дете.
Над хоризонта се вдига перде.
Тихо простенва море.
Люляк се вее с бриза магичен,
знам си, роден съм различен!
Есента е лунатик.
Прониза сърцето ми мъжко,
оголи напетите клони,
съблече все още неизиграните роли.
Нарисува сребро във косите ми
и открадна мечтите ми.
Зима е.
Краят е някъде там.
Нека тоз път бъда прям.
Взе цялата сила тоз сняг непосилен
и разбита на парченцa мъжкото в мен тая тъжна зима.
И какво ми остана сега?
Недоизказана истина и реквием под ръка?
© Димитър Павлов All rights reserved.
