Шансон за света
Ти си тръгваш, а пътят остава
и издига ръце през нощта –
а животът в зелена октава,
е засвирил шансон за света.
Засега съм дете на морето
и се любя с небесната шир.
Прекроявам душите, където
вечността е с телата на пир.
За очите съм знак и посока,
за лъчите – баща на куплет,
а вълните ме вдигат високо
и разбиват вселената в теб.
Ти си тръгваш, а пътят остава,
под езика му скрит е зехир[1] –
а животът топи се – дъбрава,
умалена в мисловния клир.
[1] Отрова.
© Димитър Драганов All rights reserved.
