Шарен ветре
Усещаш ли как вия, шарен ветре?
Как стонове душата ми тъче
и болката, поникнала отвътре,
на улеи в очите ми тече.
Дори не се научих да ги крия
от чужди погледи над мен,
когато в самотата си вилнея,
не виждам нощ ли е, или е ден.
Косите ми развяваш, пъстроцветнико.
Докосваш с ласки бузите ми, нежно.
И да празнуваш искаш, палавнико,
но във душата ми е много тъжно.
Какво да ми разкажеш имаш още,
нали си казахме със тебе всичко.
От думите остана ми парченце
в зениците и не довиждам слънце.
За мене, знам... любим сега не жали,
но мама може би нарежда
най-кротки и гальовни песни,
с които към съня си ме отвежда.
И с теб да се сбогувам искам, ветре,
да не вилнея, даже и насън,
а ти ми шепнеш, че отново утре
ще си по клепките ми в чуден звън.
Че пак ще се усмихна сутрин рано.
Премила в своите очи нощта с звезди.
Не зная... а ти тъничко подсвиркна,
да изсушиш пороите в очите ми.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
